Покрай Прайд този месец доста се заговори за традиционното семейство, както традиционно се случва. Няма нищо изненадващо, че това е най-силният коз на консервативните движения, а явно в България той е и доста печеливш, защото децата и семейството заемат съкровено място в сърцата и умовете на доста българи. Все пак много са тези, които милеят по едно силно романтизирано елинпелиново идилично патриархално минало. Неслучайно казвам и сърцата, защото особено когато в картинката присъстват деца, емоциите често надделяват над разума. Затова се случват и тези остри реакции.
Но обществото ни няма интерес от подобно реактивно поведение, водено и подлъгвано от емоциите. Емоциите ни правят уязвими и податливи на внушения и манипулации. А повече бихме спечелили, ако поставим под въпрос статуквото, ако преосмислим идеята си за семейство и изследваме дали в традиционната си форма то е най-успешно.
Като традиционно семейство се разбира така нареченото нуклеарно семейство, това състоящо се от мъж, жена и техните деца. Моногамната хетеросексуална връзка, която после прераства в семейство е в основата на капиталистическите общества. Капитализмът има голям интерес от това да ни убеди, че семейството е структура, без която не можем. А то е точно обратното – капитализмът се нуждае от семейството, за да оцелее. Нуклеарното семейство приватизира грижата и регулира женската сексуалност в полза на контролираната репродукция.
Затова и всички приказки завършват с тази фраза: „И заживели щастливо до края на дните си.“ От малки сме обусловени да мислим за този край като най-логичния и най-желания. Това важи с особена сила за жените, на които се налага именно този романтичен императив – любовта, момчетата, мъжете, връзките и в крайна сметка бракът и децата са най-важните неща в живота. От една жена се очаква да се реализира най-вече като съпруга и майка.
Но докато приказките свършват със „заживели щастливо“, животът не спира дотук. Така желаната роля на съпруга и майка често поставя жената в неизгодна позиция. На нея се пада емоционалния труд по поддържане на взаимоотношенията. Обикновено тя се грижи за домакинството, готви, чисти, отглежда и възпитава децата, планира семейните ваканции. Немалко са случаите, в които се налага да пренебрегне кариерата си, собствените си мечти и стремежи. Защото в рамките на традиционното семейство да си съпруга и майка означава да живееш живот, отдаден на другите.
Дори при двойки, които си поделят задълженията обикновено жената трябва да ги разпредели и да организира и менажира целия процес. Нещата рядко са пропорционални.
Това не означава непременно, че мъжете са в по-изгодна позиция. Да, традиционното семейство се стреми да постави жената предимно в домашната сфера, за да даде на мъжа свободата да бъде част от обществото и да развива своя потенциал. Но до известна степен му поставя други ограничения. Въпреки че жените отдавна сме извоювали правото да работим, все още от мъжа се очаква той да се грижи за финансовата сигурност на семейството. Традиционните роли повеляват също, че е абсолютно недопустимо той да покаже слабост, да прояви грижовност.
И традиционното семейство е коренът на тези неравенства. Патриархатът прави трудно, почти невъзможно, хетеросексуалните мъже и жени да изпитват и изживеят любовта по равнопоставен начин. Въпреки това огромна важност се придава на семейството; връзките извън него, приятелствата, най-често придобиват второстепенно значение още преди то да се е сформирало като такова. Много хора са склонни да започнат да пренебрегват приятелите си и да приоритизират дейности с партньора си в момента, в който започнат сериозна връзка с потенциал за брак.
Културата ни е такава, че няма как да не ценим семейството. Както казахме, социалната ни и икономическа система не може да функционира без семейството, което да гарантира задължението за грижа, регулирането на сексуалността и също така преминаването на имуществото от едно поколение на следващото.
Но ако ви питам защо цените семейството, едва ли ще изброите точно тези неща. По-скоро бихте казали близост, любов, подкрепа. Представяме си близостта и любовта само в контекста на романтична или семейна връзка, но те могат да бъдат изпитани по много други начини.
Всъщност с тези думи не целя да провокирам пълен аболиционизъм на семейството. Но искам да подтикна към преоценка на начина, по който мислим за връзките си и йерархията, която създаваме между романтичните и приятелските взаимоотношения. Най-вече да отхвърлим обществените очаквания относно любовта, връзките и семейството.
Несправедливо е да говорим изобщо за традиционно семейство като съвършения и единствен идеал. Дори при хетеросексуални взаимоотношения в България семействата съществуват в множество разновидности. Родители, които работят в чужбина, деца отглеждани от баби и дядовци и от лели, самотни майки и бащи, двойки без деца, деца с разведени родители, пачуърк семейства – конфигурациите са наистина многобройни. Затова е абсурдно да налагаме една представа за това как трябва да изглежда едно семейство и да я използваме като довод против правото на хора с различна ориентация да сключват граждански брак и да отглеждат деца.
Обществото ни днес е организирано около семейството, но ние не печелим от това. Вместо да се вкопчваме в традиционното семейство, много по-продуктивно би било да създадем визия за близките взаимоотношения, която е обърната навън към общността. С други думи една анархия на връзките. Хората в България така или иначе най-често разчитат на мрежа от роднини и приятели за отглеждането на децата си, но и за да се издържат и развиват. Нужно е да предприемем действия, с които да гарантираме задължението за грижа да се сподели сред общността. И най-вече да изградим бъдеще, в което общността да стане семейството.
