Да си жена е колективно преживяване. Това си го мисля от много време. Независимо от нашия произход, биография, социален статус, ценности и убеждения, няма нищо по-обединяващо от пола. Историите на жени от цял свят, които Нимко Али е събрала, свидетелстват точно за това.
Всъщност тези споделени изживявания са точно нещата, за които не винаги съм знаела, че не трябва да говорим. Спомням си детството си и първите признаци на полово съзряване – появата на косми на места, на които не ги е имало, оформянето на гърдите, (които така и не пораснаха толкова колкото си представях, че ще пораснат) и копнежа за първата менструация. Толкова се вълнувах от тази предстояща промяна в живота ми, че не спирах да говоря за нея. Сега като се върна назад, си представям какво неудобство трябва да съм предизвикала у някои хора. Не знам кога и какво точно ме накара да проявявам повече дискретност. Но защо пък трябва? Спомням си как преди години Always се опитаха да решат проблем, който явно много жени имат – как да отидеш до тоалетната с дамската си превръзка без никой да види и да разбере защо точно отиваш там. Така компанията представи красиви метални кутийки към всеки пакет. Е, едва ли ако се запътиш към тоалетната с мистериозна кутийка с размерите точно на една превръзка, никой няма да разбере за какво става въпрос, но защо изобщо трябва да крием? Менструацията е огромна част от живота на жените и въпреки това си подаваме превръзки и тампони като дилъри на дрога.
Моята първа менструация дойде, когато бях на 12 и въпреки ужасната болка, съсипаното бельо и чаршафи и всички други проблеми през годините, не мога да си представя живота без нея. Въпреки всичко не бих искала да нямам цикъл. Не защото това би означавало бременност или менопауза, а защото това е функция на тялото ми, с която съм свикнала и към която съм привързана. И която ме свързва с всички други жени по света. „Менструацията прави всички равни,“ казва Нимко Али в първа част на „Нещата, за които не трябва да говорим“ и съм напълно съгласна.
Хареса ми, че втората част на книгата е посветена на първия оргазъм, а не на първия секс, за който много по-често се говори и още по-често се романтизира. Непълноценният сексуален живот доказано води до тревожност и депресия и въпреки това никой не говори на момичетата колко важно е да опознаят телата си, да се научат сами да си доставят удоволствие и да го изискват от партньора си. Вместо това им се говори за девственост, химени, чистота и други врели-некипели. В същото време никой не обяснява на момчетата как да задоволят партньорките си, а после се учудваме, когато не се справят.
Въпреки че нямам лично преживяване с бременността и менопаузата, не по-малко ми харесаха и другите две части на книгата, свързани именно с тези етапи от живота на жената. Бременността и раждането в книгата са представени откровено, с всичките им страни – и красивите и травмиращите. Искаше ми се и красивата страна на менопаузата да беше показана по-задълбочено, но избраните разкази никак не бяха обнадеждаващи или утешаващи.
Колкото и различни да са жените, чиито истории е събрала Нимко Али, не мога да кажа, че разнообразието е толкова голямо. Някак си в повече ми дойдоха, например, религиозните жени. Въпреки че ми беше полезно и изненадващо да науча становището на исляма относно женското сексуално удоволствие. И все пак историите, които прочетох, бяха забавни, трогващи, емоционални, интимни. Не знам защо, но често ми се искаше да се обадя на майка ми и да си поговоря на тези теми с нея. А съм и още по-вдъхновена да говоря, да споделям, колкото и неудобно да се чувстват околните.
Щастлива съм, че виждам подобни книги на българския пазар. Напоследък родните издатели ме изненадват много приятно. След красивото ново издание на „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, Colibri изключително ме зарадваха и с преиздаването на „Вторият пол“ на Симон дьо Бовоар. Поздравявам Сиела за решението да преведат „Нещата, за които не трябва да говорим“ и искрено се надявам в България да се появяват все повече книги с феминистка насоченост и такива за секс.
Единственото, което не ме очарова, е корицата. По принцип харесвам кориците на Дамян Дамянов, но този път съм разочарована. Виждам, че явно е вдъхновена от тази на Penguin, но това ме кара да се чудя дали изобщо е прочел книгата преди да я илюстрира. Като се има предвид тематиката, а и аудиторията, може би щеше да е по-подходящо да възложат корицата на жена илюстратор.
